Летец-герой

Пиша този разказ, защото искам да ви разкажа за един летец-герой.Този герой е моят чичо.От дете му се възхищавах и много силно обичах. Той е един от тримата мъже които ме направиха Човек.

               Чичо ми работеше в селско стопанската авиация и се казваше Димитър Димов.Непокорен смелчага.Още на млади години е мечтал да стане летец.На времето е трябвало да служи като танкист....но той е искал да лети Намерил е начин да се замени с някакъв войник и вместо танкист -става летец.Най-смелият,най-добрият ,най-опитният.той винаги знаеше какво иска и как да го постигне .С ясна мисъл и бързи правилни решения.Като най-добър пилот,нашата държава го изпраща го в Иран около1966г.

                   Един ден по време на полет самолета му се запалва.Той е имал 2 възможности.едната да се приземи върху Иранско село, да разруши много къщи и да избие населението в тях, за да запози живота си или да насочи самолета към земята и да се разбие, .Избира второто.Решил да загине само той.Насочва самоллета към земята но Бог ,явно не е искал той да умре.Може би от голямата скорост с която се е насочил към Земята пламъкът се откъсва .Секунда преди да се разбие той се обръща ...видял е откъснатият пламък ,облизва с корема на самолета тревата и го го е насочил отново към синевата.

                 Чичо ми тогава е останал жив .Той разказваше как не му дало сърцето да погуби Деца -Ирански авиатори и невинни хора, как за части от секундата се е сбогувал със живота си.Той смелчагата ...уж не вярваше в бог ...но тогава каза че той му е спасил живота .Тогава каза ,че има някаква висша сила.Че ние сме брънка от ВСЕЛЕНАТА,че трябва да изживеем правилно всеки свой миг от този живот зашото сме гости на тази ЗЕМЯ.Там всички са го  обичали...обичаха го и тука.Сестра ми тогава беше на 1г.той и донесе някакви сини чехлички около 7-8см тука нямаше такива.С мен се шегуваше и ми казваше" здравей бе познат"...Един ден ме качи на самолета ...Ан-2.Майка ми пищеше от страх,че съм малка .Но той ме качи и ме караше да го управлявам...с негова помощ разбира се .Отгоре виждах сърнички и зайчета ...лозя ...беше мъничко страшно но и прекрасно. Накара ме да летя с птиците.Накара ме да преодолея страха си.По късно той почиха от рак на гърлото ...от хербицидите навярно.тогава тъкмо започнах да се занимавам с нетрадиционна медицина.Той искаше да опитам ако мога да помогна Един ден когато посегнах към него ...ръката ми започна да трепери  от някакво странно излъчване .Той забеляза това и ме питаше какво усещам...караше ме да стана лечител.

                  Той почина ,а аз загубих човека който беше пример за менПо-късно споделих това с учителката си Мария Мандажиева...тя каза ,че може да е било вградена енергия.

               Разказах това защото този човек освен -герой ...той ме тласкаше и напредПоклон пред смелчагата ...

               А на мен ми остана единствената утеха ...че с чичо ми се обичахме до болка...Онази неизказана обич...за която не се говори ,а само се усеща .

                                                                                            Елена Димова